Годината е 2009, а Земята преживява поредния си миниапокалипсис. Случаен или не инцидент със сателит, оборудван с ядрено оръжие, предизвиква мощен електромагнитен импулс, който - разстройвайки фината техника в световен мащаб - връща човечеството десетилетия назад в развитието му и го потопява в хаос.
Горе-долу по същото време, дузина генно подобрени - естествено с военна цел - деца, съумяват да пробият периметъра на строго охранявана и дълбоко засекретена кръстоска между лаборатория и казарма, и да се пръснат из Съединените щати.
Всичко това слиза от чертожната дъска на инженера на де що има "Терминатор" Джеймс Камерън, и като идея далеч не е ново под слънцето. Всъщност, първите години на този век, когато са заснети двата сезона на "Dark Angel", бележат един своеобразен връх на конспиративните, както и началото на вълната мутантски и супергеройски фантастични сериали - а именно тези две черти настоящият съчетава, макар и под една доста лековата и малко захаросана обвивка.
Действието на екрана се развива около десетилетие след споменатите събития. Големите размирици, причинени от Пулса, отдавна са утихнали, но последиците са налице - властта във всичките и лица е силно корумпирана и изродена, шестват законите на джунглата и повсеместната мизерия. Въпреки нелошата постапокалиптична жилка обаче сериалът е насочен основно към тийн- и домакинската аудитории, и въпреки някои прилични попадения в тази насока, тя не се нарежда сред големите му достойнства.
В центъра на събитията попада Макс - едно от дванадесетте деца серия X5, все още преследвани от потайната военна организация под кодовото название проект "Мантикора", но успяващи по един или друг начин да се задържат извън обхвата на радара. Или поне до появата на доблестния борец за всемирна справедливост, подвизаващ се под прякора Eyes Only.
Може би някъде тук е време да престана да измъчвам сюжета, който - макар и с не чак толкова малък потенциал - също не се нарежда сред особените преимущества на "Dark Angel", и като цяло е общо взето банален. При все това, сериалът е доста забавен - като правим уговорката, че на половината народонаселение и без това не му е нужен кой знае какъв повод, за да зяпа Джесика Алба, раздаваща правосъдие в кожени дрешки. Но и по принцип това, с което печели основно, е чаровната атмосфера. От една страна, на фона на повечето възвишени до степен патос речетативи, присъщи на творбите в жанра, е доста приятно да се наслушаш на всевъзможен и доста цветист жаргон, гарниран с непрестанна канонада от леко цинични и загатнато мръсни лафове. От друга, малко гърл-екшън е разнообразие за окото, въпреки липсата на кой знае какви ефекти дори. А човек може да се посмее даже на някои от по-малките, съвсем буквално тогава, настоящи звезди, като Дженсън Екълс ( "Свръхестествено"), Алесандро Джулиани ( "Бойна звезда Галактика") или Елайми Балард ( "Криминални уравнения").
Интересно е може би да се отбележи, че този първи опит на Джеймс Камерън в попрището на сериалите не е останал без своеобразно наследство, и черти от него се забелязват и във втория му - и последен за момента такъв - "Терминатор: Хрониките на Сара Конър". Особено отчетливи са приликите между Макс и тамошната машина за месо - Камерън, където се стига дори до отделни реплики, но паралели могат да се направят и между други персонажи, а дори и в цялостната концепция. И сякаш това е поредното доказателство, че легендарният режисьор и сценарист не обича да захвърля създаденото на вятъра и държи на идеите си - макар че същевременно може да бъде обвинен, че се върти около една и съща тематика. Но пък, за почитателите му, е още един повод сериалът да бъде видян.